Култура anyone?
Културата е...култур’та ий...та за културата...Ай стига де, к’во се лигавиш, култура е това, дръж се сериозно, какво си се разкикотила ?
Та защо културата непременно трябва да е сериозна ?
„Култура” идва(?) от „култивирам”=отглеждам; полагам сериозни усилия; трудя се, за да получа резултати някъде в бъдеще време. Та оттам и сериозността; ако е лесно реализуемо, не се цени. Това съвсем не означава, че всяка бездарна книга, откраднала от автора дълги години безсъние и личен живот(но в този мониторен свят със сигурност сериозно е увредила зрението му) априори заема място в световната култура. Чий ум обаче е способен да раздели просото от плявата? Масовата аудитория? Тц, че дори две, този ум трябва да е култивиран; it takes a thief to catch a thief, ерго този ум трябва да е преминал през сериозна подготовка. Такива хора обаче са малцинство, което неминуемо елитаризира културата; тя се превръща в екзотично блюдо, което могат да си позволят само избрани. Което по своему е много жалко, защото духовното би трябвало да е свободна от разделение сфера. А това води до осъзнаването на по-сериозен проблем – разделението между духовно и материално. Разделението съдържа предпоставка за приоритет. Все едно да избираш дали да дишаш или да четеш. Така както можеш да вършиш двете едновременно, би трябвало да намираш интуитивно баланса при удовлетворяване на физически и духовни нужди. Духовно равно ли е на сензитивно, естетическо, мисловно ? Тези думи сякаш означават различни неща. Неестетична картина, отблъскваща визуално, но точно поради/въпреки това интелектуално предизвикваща, събужда поток от мисли, блажено спящи досега. Моя ли е присъдата „не ми харесва” или това са само оплакванията на тези мисли, чиито покой е бил насилствено нарушен ? А може би усещането за дискомфорт е просто мускулната им треска в резултат от усилията след дълъг период на почивка ?
Покой – лошо; движение – хубаво. Та дори и да те води към ръба на пропаст – затова пък каква чудесна гледка се открива оттам !
А каква е функцията на културата – обществена или лична ? Обществена, т.е. в полза на обществото. Поне на теория би трябвало да има взаимна връзка, като при пазарните процеси. По-големи заплати, по-голямо потребление, по-голям БВП, повече постъпления в хазната от данъци, по-големи заплати и т.н. логично е да се заключи, че щастливият индивид е предпоставка за щастливо общество. Много красиви плодове правят красива купа с плодове; един се разваля и заразата плъпва върху всички. Ако всеки индивид се стреми да поддържа вътрешната си красота и душевна здравина това ще резултира в красиво и здраво общество. Каква обаче трябва да е посоката – от индивида към обществото или обратното ? „Добрият вкус трябва да се налага със сила”. Открадната мисъл на неизвестен прагматик. Има ли право обществото насилствено да „лекува” болните индивиди, които застрашават здравето му ? Къде се поставя границата ? Принудата не обезмисля ли възвишеността на идеята ?С тези въпроси умните хора се заиграват откакто я има идеята за общество(съвсем отделен е въпросът защо го правят – искрена загриженост за общото благо или опит за привличане на внимание, замаскиран като фалшив морал; идеалисти или празнослови, подхранващи егото си). Уви, matters of the soul не са математическа задача, където 2+2=4. Неизвестните си остават неизвестни, краен резултат няма, а междинните резултати се тълкуват субективно от всеки. Хилядолетия повтаряне на едни и същи грешки. В началото това е било донякъде обяснимо; сега е направо непростимо. Свободният избор не е за всеки и свобода трябва да се предоставя само на онези, които съумяват да докажат, че са способни да я потребяват отговорно. Отговорността и свободата са две части на едно цяло.
Та защо културата непременно трябва да е сериозна ?
„Култура” идва(?) от „култивирам”=отглеждам; полагам сериозни усилия; трудя се, за да получа резултати някъде в бъдеще време. Та оттам и сериозността; ако е лесно реализуемо, не се цени. Това съвсем не означава, че всяка бездарна книга, откраднала от автора дълги години безсъние и личен живот(но в този мониторен свят със сигурност сериозно е увредила зрението му) априори заема място в световната култура. Чий ум обаче е способен да раздели просото от плявата? Масовата аудитория? Тц, че дори две, този ум трябва да е култивиран; it takes a thief to catch a thief, ерго този ум трябва да е преминал през сериозна подготовка. Такива хора обаче са малцинство, което неминуемо елитаризира културата; тя се превръща в екзотично блюдо, което могат да си позволят само избрани. Което по своему е много жалко, защото духовното би трябвало да е свободна от разделение сфера. А това води до осъзнаването на по-сериозен проблем – разделението между духовно и материално. Разделението съдържа предпоставка за приоритет. Все едно да избираш дали да дишаш или да четеш. Така както можеш да вършиш двете едновременно, би трябвало да намираш интуитивно баланса при удовлетворяване на физически и духовни нужди. Духовно равно ли е на сензитивно, естетическо, мисловно ? Тези думи сякаш означават различни неща. Неестетична картина, отблъскваща визуално, но точно поради/въпреки това интелектуално предизвикваща, събужда поток от мисли, блажено спящи досега. Моя ли е присъдата „не ми харесва” или това са само оплакванията на тези мисли, чиито покой е бил насилствено нарушен ? А може би усещането за дискомфорт е просто мускулната им треска в резултат от усилията след дълъг период на почивка ?
Покой – лошо; движение – хубаво. Та дори и да те води към ръба на пропаст – затова пък каква чудесна гледка се открива оттам !
А каква е функцията на културата – обществена или лична ? Обществена, т.е. в полза на обществото. Поне на теория би трябвало да има взаимна връзка, като при пазарните процеси. По-големи заплати, по-голямо потребление, по-голям БВП, повече постъпления в хазната от данъци, по-големи заплати и т.н. логично е да се заключи, че щастливият индивид е предпоставка за щастливо общество. Много красиви плодове правят красива купа с плодове; един се разваля и заразата плъпва върху всички. Ако всеки индивид се стреми да поддържа вътрешната си красота и душевна здравина това ще резултира в красиво и здраво общество. Каква обаче трябва да е посоката – от индивида към обществото или обратното ? „Добрият вкус трябва да се налага със сила”. Открадната мисъл на неизвестен прагматик. Има ли право обществото насилствено да „лекува” болните индивиди, които застрашават здравето му ? Къде се поставя границата ? Принудата не обезмисля ли възвишеността на идеята ?С тези въпроси умните хора се заиграват откакто я има идеята за общество(съвсем отделен е въпросът защо го правят – искрена загриженост за общото благо или опит за привличане на внимание, замаскиран като фалшив морал; идеалисти или празнослови, подхранващи егото си). Уви, matters of the soul не са математическа задача, където 2+2=4. Неизвестните си остават неизвестни, краен резултат няма, а междинните резултати се тълкуват субективно от всеки. Хилядолетия повтаряне на едни и същи грешки. В началото това е било донякъде обяснимо; сега е направо непростимо. Свободният избор не е за всеки и свобода трябва да се предоставя само на онези, които съумяват да докажат, че са способни да я потребяват отговорно. Отговорността и свободата са две части на едно цяло.
posted by balance at
11:28 AM
0 Comments
