Tuesday, October 31, 2006

Самотата

Разпространение : повсеместно
Потенциални жертви : всеки
Въздействие : ако не бъдат взети навременни мерки може да доведе до социална смърт(а това е участ, по-ужасна от физическата смърт)
Предпазване : be careful, be very careful

Благодатна тема. Писано е много и е говорено още повече. Редно е към определението за „самота” да се прибави и думата „болест” – защото се прихваща неусетно, действа подмолно и поразеният разбира, че е болен, когато вече е късно да се предпази, а крайният резултат може да се сравни със затъване в тресавище – общо взето няма измъкване освен ако не ти протегнат ръка за помощ. Лечението е трудно, бавно, иска много обгрижване и май никога не може да се доведе изцяло до край – once a loner, always a loner. Защото самотата оставя привидно затворени рани, които се отварят наново всеки път, когато телефонът мълчи, а icq-то не присвятква с ново съобщение. Хвърляш гладен поглед, за да провериш дали изолацията ти не е по технически причини, но не би – телефонът е включен, user-ите от списъка са online – просто никой не иска да си говори с теб. It’s simple as that. Чувството за отритнатост бие шут в корема на достойнството и се заричаш да не потърсиш пръв, да не издадеш слабостта си. Криеш се, само че никой не те търси. Пускаш се като по водна пързалка, увлича те все по-надолу и още по-надолу, докато накрая цопваш в басейн от депресия и неудовлетвореност. Паякът на съмнението плете в мозъка ти мрежа, която улавя всички „ако” и „защо” и ги опакова за по-нататъшно предъвкване; запасите се трупат; започват да се развалят и вмирисват, докато накрая зловонието пролазва във всички кътчета на душата ти, замърсява чистотата й, отравя надеждата. Накрая някой се обажда, но злото вече е посяло семето си, плевелите на омразата избуяват и задушават радостта. Усмивката ти си е отишла сякаш завинаги. Заклеваш се никога вече да не се доверяваш на хората, защото те само това чакат – да отвориш сърцето си, за да забият по-прецизно нож в него.
Самотата е съвременна болест с много устойчив, непрекъснато мутиращ вирус – тъкмо решиш, че си се спасил и те поразява наново с още по-голяма сила. Действа подло, цели се в най-слабите места - дори не подозираш, че ги има; търпеливо си сглобявал бронята си парче по парче, слепвайки cool outfit, технически джаджавки, дзен заигравки и много изкуствено напомпано самочувствие. От толкова много напомпване парчетата поддават, не издържат на вътрешното напрежение и цялата уж сигурна конструкция се срива, за да остави самотното и жалко пищящо за помощ „аз” на произвола на съдбата. А съдбата, като глутница побеснели кучета, надушили страха, само това и чака – захапва и не пуска, докато не паднеш с подвита опашка, молейки за милост. Милост обаче няма. И си казваш, че следващия път ти ще си този, който хапе и бие; ти ще си този, който ще е лошия; защото е по-добре да си насилникът, отколкото жертвата. Не че това ти харесва, но по-добре да биеш, отколкото да те бият.
Няма надежда – има празнота; няма очакване, че нещо ще се случи – има страх, че може би нищо няма да се случи; слънцето от погледа ти изчезва, удавено в прилив от паника; всички стълбове, на които се екрепял сигурният ти досега живот, се разлитат като семенца на глухарче. Остава...оставаш ти – сам. Животът ти е карнавал – непрекъснато играеш роля, сменяш костюми – само и само да не си ти. Защото не се харесваш?
“Everyone I know goes away in the end”
Няма нищо красиво в самотата, нито романтично. Не си принцеса, затворена в кула от някой персонифициран злодей, чакаща на прозореца с поглед, вперен в хоризонта да зърне освободителя. Кулата си я построил сам, злодеите са всички останали и заедно сте врътнали ключа. А принц няма. Седиш си затворен в тъмното и усещаш как стените се приближават една към друга, затварят се все по-плътно около теб, прогонвайки слънцето, въздуха; позитивните мисли се спасяват в търсене на по-благодатен от теб приемник. Нищо не ти остава. И започваш да се самоизяждаш. Появява се спасителна мисъл – да скочиш от прозореца; всичко е по-добро от това да останеш вътре.
Самотата се храни с надеждата; изяжда я до последното парченце. А без надежда си загубен. Самотата те затваря в някаква твоя си вселена, в която времето тече различно, чува се само твоя глас, виждаш само твоя образ. Светът се превръща в first person shooter – непозната местност, населена с враждебни инопланетяни, които само гледат как да те прецакат. И стреляш напосоки, по всички; стреляш, за да оцелееш. Защото няма кой да ти каже, че това не е игра.
“What have I become my sweetest friend ?”
Самотата убива човека в теб; превръща те в бъдеш спомен на това, което би могъл да бъдеш. Болката и огорчението се превръщат в скъпи приятели, с които отказваш да се разделиш, защото все пак имаш нужда от приятели; каквито и да е приятели. Моментите на радост те карат да се чувстваш неловко, защото това е непозната територия. И бързаш да се върнеш в Огледалния свят.
Не можеш да теоретизираш за самотата, ако не си я практикувал.

Защо не го написах в първо лице? Защото така звучи a bit less унизително.

"Now you know this is what it feels like"

0 Comments:

Post a Comment

Subscribe to Post Comments [Atom]

<< Home