15 секунди слава

Ееееееееее, тези направо избиха рибата с днешния ми хороскоп :

July 06, 2006

What's with all the self-doubt you've been battling lately? Today there's no room for it (and no need for it!). Your thoughts are not only valid, they're also correct! Look around you. You know you're the smartest person in the room, so why not just admit it? There's nothing wrong with speaking the truth, so open your mouth and reveal it. If you take control, no one is going to mind. In fact, people are eager to hear what you have to say -- and to follow your directions to the letter.

Открих си чудна страничка за странни електронни mp3-ки. Абсолютно неизвестни (за мен)имена - удовлетворяват жаждата ми във всяко едно отношение - чувствам се като откривател.

ПУБЛИКУВАХА МЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ :)))))))))))))
Списание ИНТРО 26, Писма, Re: Яна и гълъба, подписано скромно "Вера", но няма грешка! Това съм ааааааааааааз !!!! Броят на удивителните не може да предаде невероятността на усещането - гледам и не вярвам. Опитвах се да се правя, че все пак не е станало кой знае какво, но ръцете ми се разтрепераха, гласът ми изневери, краката ми се подкосиха; тц, тц, кой би повярвал !?!

Here it is :

Re : Яна и гълъбът

Прочетох го; беше там, за да бъде прочетено; както си четях, осъзнах, че се задушавам, защото, не знам защо, изпускам дъх бавно след всяка точка и си поемам нов дъх чак на следващата, а нея все я няма и няма, а думите ме увличат; и не само че не дишам, а и започвам да се ядосвам без да знам на кой и за какво, пък аз не се имам за човек, който се ядосва за глупости, макар че те(глупостите) са си строго субективни/лично-индивидуални, малко нещо тавтологично се получи, ама мислите винаги изглеждат по-интересни ако са облечени в повечко думи, не че има голи мисли, макар че сигурно са такива докато не ги видиш черно на бяло, макар че в моя случай е синьо на бяло, защото химикалката ми пише в синьо, което е странно, защото предпочитам в черно пишещи химикалки, ама като изпратиш e_mail пак излиза черно, ама тази химикалка има някак сантиментална стойност, защото ми я подариха като купувах коледен подарък за една бивша „най-добра” приятелка и като я извадя от чантата(химикалката) все се сещам за приятелката и си казвам, че май трябва да й се обадя, ама все си остава с трябването, защото после се сещам, че след всяка среща с нея се чувствам като муха след като паякът е обядвал(или вечерял) с нея, не им знам на паяците диетата, не че съм виждала дебел паяк, те всички си изглеждат тумбести по начало, хич не ги обичам паяците, а тази приятелка си я обичах, докато не ми стана ясно, че тя май само ме използва-не точно нарочно и не чак злобливо, ама като си го навих на пръста и лошото чувство остана и започнах да не й отговарям на обажданията и да отлагам срещите, защото за 4 часа заедно с нея ми се събират общо 20 думи и то с „аха”, „ъхъ” и „ама сериозно ли ?!?” включително, и тя си е изприказвала болката, а аз като мравка-работничка съм взела нейния товар и си го качвам на гръб да си го нося в къщи и на нея й е леко, а на мен ми е тежко, защото аз вече си имах моя си товар отпреди, а сега нося два и не е честно някак си, баланс трябва да има, ама какво трябва и какво е се оказват различни неща и всеки път се изненадвам като го разбера, ама какво да направя, като аз съм от тези, дето чинно си чакат да светне зеленото, а онези, дето пресичат на червено, вече са отпрашили ехееей далече, далече, е, вярно, понякога стават фалове и ги блъскат, и не мога да разбера аз дали си чакам зеленото, защото така е редно или защото ме е страх да не ме блъснат. И пиша бързо, защото мислите се появяват бързо, не че това е гаранция за качество, не че има система за оценка, а после няма да мога да си разчета писаното, ама така е като няма кой да ми затвори устата, образно казано, не е ако е буквално ще свърши работа, защото пак ще продължавам да си приказвам, само дето никой няма да го чува, в този ред на мисли това телепатията трябва да е много уморително занятие, да не говорим че се пада малко нещо незаконно, да се чуди човек кой ги е измислил тези изрази-„малко нещо”, това българският език май наистина е труден, не че във всеки език няма препъни-камъчета, трябва да проверя как е този израз на английски, ама ако се сетя, защото аз непрекъснато се сещам за всякакви работи, ама те цопват като камък във вода, правят малко кръгчета и изчезват и после се чудя имало ли е нещо наистина или е било само във въображението ми, та последното камъче май беше за телепатията, не знам кой ги хвърля тези камъни, ама да внимава да не ме уцели, не знам защо го реших този някой да е от мъжки род, сигурно защото аз съм от женски, макар че ако искам да съм обективна по принцип трябва да съм унисекс, само че аз определено не съм по принцип, а съм си голяма частност, нищо че много обичам принципите, сигурно защото малко хора ги спазват, а пък аз съм голям инат, не знам дали е свързано със зодията, не че вярвам на тези неща, ама хвърлям по две очи на хороскопа си да не се мори само едното да чете, пък и много се радвам като ми донесат и късметче с капучиното, особено на последното-„Време ви е да помързелувате”, ама де го това време, голям заплес съм, за телепатията говорех, трябва ли да знаеш езика, за да четеш мислите на чужденец, а и как знаеш дали не си чул собствените си мисли или си подслушал нечии чужди и можеш ли да включваш и изключваш радара по желание, вярно на теория изглежда интересно, но теорията затова е теория, за да не се покрива с практиката, иначе нямаше да се наричат с две различни думи, а щяха да са посттеория или предпрактика и защо изобщо ми трябваше да я вадя тази химикалка и да се сещам за тази приятелка, по-точно „приятелка”, и сега ме мъчи чувство на вина, задето може би несправедливо съм й сложила лоша оценка, нали приятелите (уж)са затова, не само да хихикате заедно, но и да ударят едно рамо като ти е тежко, да те дръпнат, ако ти е угаснал двигателя, да дадат малко ток, ако ти е паднал акумулатора, тази дума така ли се пишеше, а и защо правя такива сравнения като нямам кола и няма и да имам, защото може и да не знам какво искам, но кола със сигурност не е, а какво искам няма смисъл да казвам, защото няма кой да ме чуе, хората не искат да слушат, а да ги слушат и се чудя аз тогава човек ли съм, що ли, като все аз съм тази, която е опора на някой друг в нужда, ама вече започвам да се огъвам и не знам когато товарът ми дойде в повече и взема, че падна, ще има ли на кой да се подпра или ще получа само онзи поглед, който се усещам, че отправям, със завъртане на глава и притваряне на клепачи, към онзи нещастник, дето се влачи на лакти и колене по софийските улици, един такъв половинчат поглед „виждам-не виждам”, изпълнен с чувство на срам и облекчение, че колкото и да ми е гадно, на този му е още по-гадно и като си сравня тегобите с нечии чужди, моите вече не изглеждат чак толкова сериозни, ама това си е чиста проба самовнушение, не че всичко не е, защото неговите са истински, а моите са предимно само в главата ми, ама тази глава си е винаги с мен, макар че често ми се иска да я оставя да се блъска в стената като толкова й харесва, пък аз да взема да отида на почивка, другите как ходят на почивка, пък аз все в София си стоя, не че искам да пътувам, не искам, обичам си я София-та, вярно, мръсна е, шумна е, вися като паяк по спирките, не че паяците пътуват, истинските де, другите паяци иначе доста път навъртат, ама за тях да му мислят другите с колите, на мен не ми пречи да почакам на спирката и да позяпам хората, особено онези, дето си мислят, че никой не ги забелязва, а те са толкова много, и са толкова тъжни, все едно са понесли света на гърба си; като едни охлюви си влачим къщурката на гръб, защото това, което си, не е точно онова, което имаш, защото което си взел може да бъде загубено, а те всички изглеждат така, сякаш вече са го загубили и се щурат с празни погледи, охлюви без къщурки, и на мен ми се иска всички да ги прегърна и да ги поканя в моята къщурка, да поостанат, докато си намерят тяхната, но не го правя, защото тогава за мен няма да остане място, не че заемам много, но трябва да си е лично мое, затова и не ги разбирам хората, дето се ширят и заемат повече, отколкото им трябва, а пък някои хич си нямат.
Аз място си имам, но си нямам гълъб. За да си имам, трябва да подхвърля малко трохички. Дай, за да получиш; толкова е просто, че все забравям да си взема трохичките като излизам. А в къщи те не ми трябват.
Някой да иска трохички?

Май, 2006